Червените очи на зората

-Не мисли че е така. Ти вече не си една от тях. Ти загуби своето право още преди десет години-каза велорът и пристъпи напред.
Нямаше да позволи на никой да прочете мислите му.
-Ти убиваш хора без дори ти сама незнаеш защо. Ти си чудовище. Можеш да имаш колкото си искаш войни,но знаеш че никога няма да си част от Четиримата. Може да си се родила и някога да си била част оттях. Но сега...

ПП: Страшно ще съм доволен ако ми кажеш какви са тези Четирима?

-Вие сте просто едни убийци. Нямаш право дори да се наричаш една от Четирите. И добре знам за вашата история. Все пак моя род е един от тях. Дядо ми е бил основателя на една от четирите раси. Знам достатъчно,за да мога да ви упреквам. Може би само теб,не Север.
Той се обърна към мъжът и каза:
-Север,ти си използван от нея. Както и всички останали. Просто тя явно не може да изпълни това,което иска и затова ви го връчва на вас. Ти си имаш собствено семейство,както и някои от глутницата. Може да си го загбил или да не го познаваш,но имаш. Тя е просто една жена,която знае единствено да използва останалите. Няма грам милост в сърцето и и иска само да всява смърт. Може би един ден ще остане сама на този свят...ако дотогава не съм я убил и тогава дано да разбере,какви злини е вършила. Няма нито приятели...вие за нея сте просто слуги.
Велорът се обърна към вълчицата и добави:
-Мечтая за деня,в който ще видя как умираш и как никой няма да присъства на погребението ти. Може дори да си царица на някое от Петте царства,но пак с това отношение нищо няма да постигнеш. Точно заради такива като теб ние сме в такова състояние. Не обвинявам никой от другите хора тук,само и единствено теб. Ти трябва да умреш и тези хора да пордължат своя живот. Даже твоите дъщери и синове не заслужават това. Но ако имаше сърце щеше да се опиташ да ги промениш...да не са зли. Явно такова нещо ти липсва или просто вече си забравила как да го използваш.

Тя отново не трепна, сякаш бе чувала това и преди или просто Север го бе вече разгадал отдавна.
- Първо... - каза тя накрая, като се изправи и огледа вълците наоколо, това явно бе знак и тке да се изправят - Нито един от тях не съм избрала аз да ми служат в този живот. Защото те се грижат за човешкото дете, а аз съм просто онази, която пази елфите в живота.
- А аз бях нийгъл, който семейството изостави. Имам семейство, знам, избих ги всичките. И не защото тя ме накара. Защото аз го исках. Защото те изгониха, изритаха мен от дома без да им пука за моя живот. Защото те се опитаха да убият мен. Затова събудиха злото в човека и той се превърна в звяр сред зверовете. - поклати глава Север. Да...Бе се превърнал сам в чудовище като тези, които го обграждаха.
- А аз..Не мога да загина - усмихна се Бялата вълчица и подкани глутницата да си върви

П.П. фениксите са птици и снасят яйца, доколкото знам

-Север,явно и ти си един от тях. Ти си същото чудовище като вълчицата. Вие сте напълно еднакви. Като две капки боза сте просто. Може би за това не е виновна тя,както първо определих. Ти сам си си виновен. Ти си изрод..не заслужаваш изобщо да живееш. Ти,както всички останали от глутницата сте изчадия. Убивате,без основателна причина. Това със семейството ти може би не е точно вярно. А откъде знаеш,че просто не са имали пари и затова са решили,да те оставят и ако господ е с теб да оживееш?
Велора го казваше с такава ярост. Не беше искал да става така...просто те бяха...даже той самия не можеше да ги опише. И с най-богатия речник човек нямаше да може да измисли точно определение за тяхната "болест"

ПП: Фениксите попринцип не раждат. Те след като умрат се превръщат в огън и оттях излиза нов феникс. Инак да,тя ще има фениксово яйце,обаче то се разчупва още като е в нея заради топлината.

ПП2:Виждам,че си аниме фенка или поне така смятам. Ако можеш да ми помогнеш от кое аниме е ето този приятел:

Велора единствено мълчеше. Знаеше много добре как се чувства Север.
Мислеше си за това,че някой ден ще стане цар на това царство. Молеше се да не се случи,но брат му беше тежко болен.Ако се оправеше всичко щеше да бъде наред.
Велора бе копеле също като Север. Майка му отдавна бе умряла и мащехата му го мразеше. Нейните синове бяха много по-малки от него,но бяха законни...А той...Винаги щеше да си остане сам.
Как ли баща му я беше накарала да позволи той да е следващия цар. Или може би тя вече беше мъртва.
Калис не искаше да става цар. Беше твърде странно за него. Дори във вените му не течеше кралска кръв. Отдавна я беше заличил с режене на вените и всякъкви други гадости.
-Може би си прав! Родителите са виновни за всичко! При мен донякъде е същото,освен че майка ми умря,а баща ми ме заряза заради новата му жена. Сега или аз ще наследя трон,или моят полубрат. Надявам се да е той...но.
Калис казваше всичко,което му е на сърцето. Знаеше,че ако Север поиска винаги ще разбере какво си мисли и какво чувства. Странно беше...

-При теб всичко е толкова просто,а при мен заплетено. Всеки ден някой иска да ме убие или залови,за да превземе царството. Аз също бях прогонен от моето семейство. А сега ме искат обратно...трябва да взема едно трудно решение. Никога не ме е бивало в тези неща и никога няма...може би ще трябва да откажа. Аз нямам нито истинско,нито ново семейство. Живея в мрака...който вече също нямам.
Калис седна на един от камъните и се замисли. А може би наистина не трябваше да става цар. Твърде недостойна титла за едно копеле като него. Просто трябваше да открие свое ново собствено място покрито с тъмнина.

-И по-добре. Новият цар-който явно няма да съм аз е много...зъл. Убивал е хора просто за развлечение. Вие сравнение с него сте нищо. Затова тая такава омраза към лошите...все пак да имаш полубрат,който да не е от страната на добрите. Това значи,че пак ще пропадаме все по-надолу и по-надолу. Не че казвам,че баща ми беше по-добър цар. Същата работа...добре че поне аз единствен съм се паднал добър от моя род.
Момчето отново стана и се изтупа. Време беше да потегля...но накъде. Трябваше да открие някое место,където да има мрак колкото си иска.
Мрака за него беше като водата. Можеше да се "къпе"в него колкото си иска и когато си иска.За момчето това беше нещо съвършенно чисто и приветливо.

-Значи напускате царството-каза Калис и тръгна нагоре. Тогава и отмен сбогом. Беше ми приятна твоята компания и то много. И аз трябва да търся тъмнина,която да ми помогне за пореден път да открия себе си. Твърде много се задържах на това място. Сбогом!
Велора размърда опашката си и леко тръгна нагоре,към горите.Там може би щеше да намери своето "богатство"и да заживее щастливо.

Тъмнина и мрак...красота и тишийна. Това беше любимия период от време на Калис-вечерта. Тогава всичко замлъкваше,тъмните и мрачни същества излизаха наяве и бродеха колкото си искат.Сега имаше точно такова...Същество,което незнаеше къде отива и какво ще прави,същество което незнае какво е болка. Може би някога щеше да я изпита,но сега просто искаше кръв и месо. Беше гладен до побесняване...
Песента на птичките беше по-опояваща и от най-силната упойка. На Калис хем му се спеше,хем му се ядеше. Какво щеше да избере...може би второто.Той никога не спеше...не и през този период от време когато беше "неговото царство".

Мракът поръдлжаваше да се сипе наляво и надясно. Червенокоското само лекичко се усмихваше. Искаше кръв...много кръв. Понякога си мислеше,че може би се превръща във вампир. Плашеше се от тази мисъл,въпреки че занеше че не е истина. Мразеше вампирите! Те го бяха проклели. Те се мислеха за нещо по-велико от вълците...но не бяха. Може би бяха малко по-стари,но не и по-могъщи. Може би вампирите имаха по "цветно"минало,но вълците много повече приличаха на хора оттях.
-Аз не съм вампир,аз не съм вампир-повтаряше си велора докато танцуваше от радост.
Скоро щеше да ги срещне...своята глутница. Неговият живот...тези на които винаги беше разчитал и които беше считал за свои братя. Тези,чиито го наричаха братко и го следваха където и да отиде. Велорът много ги обичаше...те бяха неговото семейство.За тях би умрял,ако можеше. Но знаеше отлично,че както той така и вампирите никога не умират. Те възкръсват всеки път...