Отровни брашляни в синьо и червено

Можеше и да бъде успокояващо. Но дори и да разберяха от този човек, то щяха да дойдат да му бутнат дървото и щеше да си намери друго...Или да отпътува за друга страна. Както и да беше, той това си заслужаваше.
"Трябва да го последвам" изръмжаха червените очи и отново без дадена заповед се издигнаха в нощта

Едната му ръка стискаше дръжката на вързопа, докато другата беше съвсем отпусната, сякаш напълно безчувствена и обездвижена, а от дланта му се отронваха мънички семенца, които потъваха в почвата и мигновено израстваха като тревички. Обичаше да прави това, осолено нощем, когато нямаше никого наоколо, никой който можеше да го сметне за луд или опасен, не че беше, но пък беше попадал на такива хора, затова и се съобразяваше, както винаги. Винаги се съобразяваше с другите, всъщност не точно винаги, преди години когато беше друг, беше различен, тогава околните не го засягаха, изобщо не се интересуваше от тях, но не и сега ,след като се... прероди.

"Торн...Торн остави хората намира"
"Не мога, аз съм дракон и макар ти да си моят ездач, аз оставам дракон. А драконите защитават своето с цената на живота си, завинаги"
Не можеше да спори с това същество...Чудеше се какво му липсва освен гадната зла същност която създаваше...

Намали хода си и почти спря, като се ослуша внимателно. Не можеше да прецени с точност, или просто не искаше да го прави, не искаше да се замисля за предстоящи проблеми или нови сблъсъци тази нощ, просто искаше да продължи напред. Напред, но не знаеше на къде точно, вървеше безцелно, без определена посока, но така си беше добре. Завъртя очи в двете посоки, без да трепва и пак продължи с нормалния си ритъм, оставяйки след себе си мъничките зелени тревички.

Драконът се спря във въздуха. От тук можеше да наблюдава цялата местност, но пък го и разкъсваше тревогата по този лош и инатлив господар там на дървото...Защо веднъж не се вслушаше...Драконът знаеше, че е сам и че е трудно...Но пък поне можеха да се подкрепят..Невъзможна личност дори за дракон...Какво оставаше за човек. Тъй че продължи

Размахът на крилете й едва не го отнесе. Появила се от небето, като гръм, като от начало размаха силно уж да се задържи на високо, но той знаеше какви са номерата й и винаги се хващаше приемливо, приклякайки за да се задържи на едно място:
- Брей, че лесно.- засмя се и се снижи пред червенокосият със събрани зад гърба й ръце.
- Забавляваш ли се?- попита и се изправи внимателно.
- Скоро ще започна. Беше ми скучно. А покрай теб?
- Маладикт и компания.- отвърна простичко и прокара ръка през един от кичурите си, махайки перцето, което се беше закачило там при вихъра на ангела.
- Разбира се, не се и съмнявам. Друго?
- Ездач ми помогна.
- Оу, страхотно! Разкажи, разкажи!- изписка тя и се стрелна към Шуичи, като го хвана за яката и се вгледа в зелените му очи с нетърпение.

"Не искаш ли да разбереш?" драконът в крайна сметка...Трябваше да избере да кацне далеч, далеч в полето. Там беше в безопасност, поне през нощта. Вече гледаше всичко в просъница...Понякога се случваше.
"Спи, Торн, спи" посъветва го тихо ездача на дървото и беше негов ред да се изправи на изсъхналия клон "Утре сутрин, надявам се...Ще вървим отново...На където ни видят очите. Лека нощ, момче, заспивай"
"Момче...цяло си момче"

- Ездач...- вдигна леко рамене и се изплъзва то развълнуваната й хватка:- Добър магьосник ми се стори, но още по- добре въртеше мечовете...
- Мечовете?- запита зеленооката любопитно.
- Да, два... синя и розова светлина ги обгръщаше. Беше интересна гледка.
- Страхотно!- възкликна пак и притвори очи:- А кой беше?
- Представи се като Муртаг Моуси, а за драконът му не разбрах.- отвърна, като продължи бавно, подминавайки я.
- Муртаг Моуси... защо ли ми се струва, че съм го чувала.- обърна се и продължи след него, като левитираше леко на няколко сантиметра от земята, рядко й се случваше да си позволи да стъпи долу, предпочиташе да лети, дори и да не се забелязва от разстояние.
- Не съм запознат. А ти защо си тук, Сизуру?
- А, аз ли? Ами аз... такова...- размаха нервно ръце и се засмя, сякаш насила:- Скуката е голяма болест. Дойдох да те видя какво правиш, все пак отговарям за теб, нали?
- Предполагам. Нещо друго?
- Скука, Шуичи, скука! Опитвам се да се я преборя!

- Ти наистина си странен... - гласът го накара да скочи и клона лесно можеше да се счупи така.
- Кой?Къде? - беше малко трудно да се обръща едновременно навсякъде. Хвана дръжката на синьото оръжие и се заоглежда.
- Хората наистина ли са такива? - някой го докосна по гърба, но когато се обърна нямаше никого.
- Покажи се!
- Че и със странна прическа - гласът се засмя, когато разроши подаващите се кичури, но...По дяволите пак не го видя.
- Казах ти...да..се..покажеш! - писна му да се обръща и да го докосват незнайни ръце, сякаш не бяха виждали хора. Измъкна оръжието предизвиквайки ярката светлина и отново се огледа. - Или се покажи...или ще се наложи да извая другата катана, това не е хубаво.
- Ти приличаш на вампир, не на ездач...Мислех, че съществата са различни на външен вид...
- Покажи се бе!?

Сизуру надигна глава към короните на близките дървета и е загледа замислено:
- Какво има?- попита тихо, като се обърна към нея.
- Чу ли?
- Кое? Тихо е.
- Именно, че е толкова тихо и всичко се чува ясно.- отвърна тя и крилата й трепнаха:- Е, поне при мен е толкова ясно, но аз не съм от този свят така или иначе.- вдигна рамене, като пак се засмя леко:- Идвай!- още един трепет от крилата й и се спусна напред, всъщност назад, от където Шуичи беше дошъл.
- Сизуру, чакай!- тя никога не го слушаше, а на него винаги му се налагаше да я слуша, това не беше честно, но истината беше че нямаше друг избор, затова и винаги я следваше когато тя решеше да го води на някъде.

- Ти на Робин Худ ли се правиш?
Толкова досаден човек май не беше срещал...Чакай, той още не го беше видял...Невидим ли беше...Не беше възможно да е толкова ужасно бърз, та да избяга дори от Гламдринг.
Замахна избираемо и получи няколко пера в главата...Бели пера...Гласът отново се засмя.
- Супер, оцели ме, може ли и аз...Само че не, по-добре. Не съм много добре в това.
- Ти трябва да си ангел, щом си толкова бърз, нали... - отбележи на посоки той и стреснато отстъпи назад, като отчупи края на клона, поради това че за миг се бяха срещнали лице в лице.
- Много си умен...Мислех, че само учените са такива.
- Ти глупав ли си или пък случйно си си загубил ума!?

Синята светлина, и изобщо самата енергия вече се виждаше и усещаше:
- Брей, усеща се че Маладикт и компания са били тук.- въздъхна Сизуру и се загледа напред, като червенокосият едва не се блъсна в нея от внезапното й спиране:- Кой е това?
- Ездачът, Муртаг...- отвърна и присви леко очи. Какво ставаше тук? И какво правеше той с меча?
- А това?- вдигна ръка тя и посочи празното пространство, като забеляза объркването на Шуичи и свали ръката си мигновено.

- Виж, приятел, изключително много ме дразниш...Махай се! - изкрещя онзи, подсвирквайки на дракона да се събуди. От къде да знаеше къде се крие този...Изобщо не му приличаше на нещо нормално. Гласът отново се засмя.
- А защо говориш на въздуха?
- Защото не знам къде си.
- Над теб, може би. - клоните над него бяха доста гъсти така че трудно можеше да различи нещата. И все пак...Бялата светлина от перата може би помагаше.
- Какво искаш?Нищо лошо не съм сторил. - изръмжа Муртаг, като различи онзи там горе.
- Нищо, любопитен съм...Не съм идвал преди, а попаднах на това място по погрешка вместо друг. Но ти не разбираш...Не грешка, аз не те разбирам.
- Браааво... - ужасено замаха ездача с ръце - Късметът ми води все такива като теб!

- Късметът е хубаво нещо!- обади се онези усмихвайки се, но бързо усмивката й изчезна при недоволният и сериозен поглед на Шуичи:- Е, какво? Изказвам си мнението.- вдигна ръце на нивото на раменете си и се нацупи леко.
- Просто не се меси. Хуморът на страна.

- Вие ли сте го довели този? - засочи обвинително онзи горе на клона.
- Не, аз сам си дойдох. - поклати онзи глава, не усети кога синия меч се заби в малкото клонче на което седеше и...падна долу, тъй че най-накрая се срещна с обекта на дразненията.
- Знаех си! - закрещя Муртаг докато онзи се разтриваше - Ти си ангел...И то от онези гадните и младите.
- Брей, всички ли сме такива... - поклати глава Нико, после пак се ухили. Беше по погрешка...Щяха да го..бият...Да бе

- Повечето са такива, независимо дали са млади или не.- обади се Шуичи и поклати леко глава. Сизуру изсумтя тихо и мина напред, като изписа онази широка усмивка на лицето си пак:
- Значи се реши да дойдеш? Браво, браво! Не очаквах толкова скоро да вземеш решението, но май съм сбъркала. Е, добре дошъл в света на смъртните създания.

- Ами...случиха се едно две събития, та затова се наложи да реша бързо.
- Супер, сега си върви. Къш, къш от моя клон! - избута го лилавокосия, само дето желанието му онзи да се разбие долу не се получи, понеже ангела имаше крила, разбира се.
- Твоят клон дори на теб не ти стига. Какво толкова, няма да му натежим...
- Дразниш ме

- Колко познато усещане.- подсмихна се едва червенокосият, като се приближи и се се загледа към новопоявилият се ангел.
- да не намекваш нещо, Шуичи?- промърмори Сизуру и скръсти недоволно ръце.
- Не, нищо.- отвърна с невинна усмивка.
- Все едно ти повярвах. Ако ще казваш нещо, казвай си го направо?
- Нищо нямам за казване. Успокой се.- поклати глава и я погледна въпросително.
- Хубаво.- отвърна и му обърна гръб, като се усмихна срещу младия:- Не обръщай внимание на хората, те са си такива. Особено ако имат и нещо мрачно в себе си, са още по- трудни характери. Та... мисля ,че не знам името ти?

- Нико. Нико Шакхако - представи се, докато пак си летеше около главата на качулатия, въпреки че го дразнеше.
- Аз нямам нищо мрачно в себе си - измърмори накрая като все така го наблюдаваше, надявайки се да го хване неподготвен.
- Ти лъжеш! - посочи го крилатия, въпреки всичко май му харесваше да ядосва и този типаж.
- Вие и лъжите ли усещате?
- Той си призна!
- Край, не мога повече - изправи се, че да повика Торн и да си върви. Този крилатко дразнеше прекалено много поне него.
- Стой де, нищо не съм казал

- Сизуру? Хайде де...- червенокосият погледна към ангела въпросително и в очакване, а тя все още стоеше със скръстени ръце:
- Добре тогава...- отвърна троснато и се усмихна към Нико и Муртаг:- А защо всички не останем тук? Ще е по- забавно, никой никого няма да тормози.
- Вярваш ли си?
- На теб още ти се сърдя, Минамино!

- Той тормози и със самото си присъствие..Само го виж! - крилаткото го обикаляше отново любопитно, сякаш не беше виждал някой да му говори. - Не е честно!

- Ние май сме си такива, особено когато сме непознати.- вдигна рамене и се подсмихна лукаво:- Но има ли значение? Важно е забавлението.
- И какво му е забавното във... всичко?- запита червенокосият и скръсти ръце.
- Ти нямаш и капка чувство за хумор, ама че си...

- Всички се държат сериозно, дори когато всичко е спокойно - повдигна рамене младият ангел и пак се завъртя около лилавокоското. - Хайде, слез от това дърво вече!- реши да го свали накрая и бързо-бързо го накара да тупне долу