Отровни брашляни в синьо и червено

Беше тихо. Странно тихо, но и непоносимо. Светлини не идваха дори от небето, мътни облаци бяха покрили блещукащите звездички и Луната, непрогледно. А тишината сякаш ставаше по- дълбока и непоносима, дразнеща и дори малко отегчителна. Странникът спря и вдигна глава нагоре. Никакви признаци на емоции не се улавяха в зелените му очи. Независимо от обстановката тази нощ, той не проявяваше никакво отношение, или поне така изглеждаше. Въздъхна тихо, незаинтересовано и продължи напред, като насочи погледа си към кожения вързоп в ръката му. Голям като речен камък и също толкова овален, но всъщност беше нещо съвсем друго, нещо което той беше приел на сериозно, може би първото такова от години насам. Силен вятър се появи като от нищото и причинителят на разпилените му червени коси силно привлече вниманието му, пак към небето. Млад дракон в сини цветове, няколко нюанса, но ясно открояващи се, независимо от тъмнината и мрачността наоколо. Червенокосият се усмихна искрено и поклати леко глава, като скоро предишното му спокойно и безизразно лице се появи пак. Още няколко крачки напред и нов полъх се появи, нов дракон, видно по- възрастен от първия и тъмен, черен или кафяв, този беше трудно различим. Нова малка усмивка се появи, но и тази за съвсем кратко. Сякаш странникът следваше някаква мисия и нямаше време да наблюдава драконите, всъщност сякаш нямаше време дори да спре и почине. А от кога беше вървял? Вече и той не можеше да прецени, или просто не искаше. От последната му спирка бяха минали дни, а и няколко малки спречквания с вампири. Така, че точно сега не искаше да вижда никой от тази раса, но късметът му от известно време сериозно му изневеряваше:
- С какво мога да ви помогна, господа?- запита тихо, като спря на едно място, но не се обърна назад, където просветнаха три чифта алени очи. Чу се кикот, странно зловещ, но повече беше дразнещ за слуха и тримата натрапници се показаха кротко от сенките.
- И питаш...- отвърна единя, стоящ най- отпред, като скръсти ръце и изкриви лицето си в злобна усмивка и два зъба, подаващи се над долната устна. Червените му очи се взираха с момчето пред тях, а дългата му черно- червена коса се полушкваше леко от вятъра, причинен от прелитащите в далечината дракони.

П.П. Който иска- да заповяда! ^^

Аз, аз нали?Нали трябва някъде да си избива ината(убийте ме)

Каква ужасна, ужасна нощ. И беше толкова лесно...Лесно?Кое?Какво?Не беше лесно да пази отново в притихналата за момент, студена нощ и да чака. Да чака нещо, което можеше и едва ли в същото време щеше да се появи отново...Нямаше значение, беше на пост. Винаги трябваше да бъде на пост. Това трябваше да бъде неговото задължение.
От няколко минути, или часове, не знаеше, защото отдавна беше спрял да брои секундите, наблюдаваше пътя долу. И знаеше, че не е особено безопасен, но пък и той като се замислеше, винаги стоеше на не безопасни пътища. Беше на дървото и там беше на сигурно място. Как хубаво можеше да си задремне...Но имаше работа, а това не беше особено добре. Мразеше светлината...Мразеше всичко, вече го мразеше. Но това нямаше нищо общо с неговия пост...Трябваше да търпи.
- Що за отговор, господа, бъдете по-конкретни - въздъхна накрая, когато изчака небето отново да вътвори тишина. - Хората не разбират потребностите на другите раси, нали?
Не, перфектно ги разбираха. Не че беше провокация...Знаеше, че думите при него не вървт в желаната посока...Но пък трябваше да прекъсне нещата. Така седнал на голия клон, където нямаше нищо, освен него приличаше на граблива птица. Качулката едва ли го пазеше от дъжда, снега или каквото и да било. Приличаше на някой престъпник. Може и да беше...Престъпник с два меча...
- Пък и доколкото си спомням драконите не търгуват с вампири, кой знае, може да са си променили мнението...А кой знае, сигурно сте дошли за малко кръв? - не съзнаваше или съзнаваше, но очите му светеха точно като техните. Само че той...не бе вампир...Или поне не беше бил досега...Нямаше и да бъде

Разбира се, радвам се! ^^

Червенокосият вдигна глава към дървото, очите му зеленееха ясно, макар и да беше тъмно, те винаги зеленееха по един и същи начин.
- Какво те засяга... човеко?- просъска онзи, с червените кичури и пристъпи крачка напред, което предизвика рязка реакция на момчето пред него и то се извъртя, разпилявайки червените си кичури още повече.
- Никога не се отказваш, Маладикт.- промълви тихо и спокойно, като скръсти ръце.
- Чакай малко. Ти си за после.- процеди вампирът и пристъпи още крачка напред, като се вгледа в странника на дървото:- А ти! Кажи си какво ти тежи? Лесно можем да ти оправим проблемите.
Кикот се разнесе от двамата зад него, които явно му се подчиняваха по един или друг начин, но пък техните лица бяха прикрити от широки шапки, за разлика от него, нареченият Маладикт, който пък мразеше шапките и другите покривала на... косата му. Най- ценното му оръжие.

- Защо пък нещо трябва да тежи на един ездач? - искрено сякаш се учуди той...И все пак някак не приличаше и на ездач. Но това беше тема, която не засягаше нощем. Не и нощем...Нито пък денем.
Усмихна се, не че щеше да се види. Беше забавно да се прави на луд...Дали?Може би, донякъде.
- Тежи ми това, че ако се наложи да се бия, трябва да се бия с вас. Тези пътища са охраняеми, но пък моите приятели сигурно спят по това време на нощта - а той...не спеше...Нямаше смисъл. Черното и злото, то винаги надделяваше по една или друга причина. Докато един ден не бъде победено от доброто. Но този ден, беше тъй далечен.
Скочи от клона долу като отново дръпна безполезната качулка и въздъхна.
- Как по-глупаво да ви отговоря?

- Просто покажи какво можеш.- подсмихна се Маладикт, като наклони глава на една страна и се подсмихна лукаво. Червенокосият поклати едва забележимо глава и въздъхна тихо:
- По- добре недей.- прошепна ,като погледна към качулатия:- Не си заслужава да си губиш времето с такъв като него.
- Какъв? А ти какъв беше... някога, Курама?- пак се подсмихна и се взря в двамата с някакъв неприкрит интерес:- Предател. Измамник. Крадец. Убиец.
Червенокосият не трепна, беше чувал тези думи хиляди пъти, вече му беше дотегнало, беше скучно, все едно и също постоянно, особено от устата на този вампир.
- Нещо друго?
- Нека видим... това?- вдигна бавно ръката си и посочи кожения вързоп в ръката на Курама:- Нека позная...
- Не мисля, че точно това ти трябва.

- Колко е скучно да слушаш разговор, който не ти трябва... - поклати глава пък онзи, въобще не го интересуваше защо и в какво ще се намеси. Той така и така си беше отхвърлен от обществото и никой нямаше да го оплаква. Добре де, почти...Просто престъпленията бяха отвели него и дракона му до нищото и там вече щяха да живеят. - Защо вярно не се откажете...Точно тук не е особено безопасно от никоя страна. Така ще сложим край и на разговора, който не разбирам
Усмихна се отново, което върна червения огън на очите му. В тъмнината беше доста различен на външност...Но денем не бе тъй...Но сега беше нощ, нали?

- За какъв се мислиш човеко?- поредният въпрос от страна на вампира, сякаш опитваше да разучи непознятия, да го проучи подробно и да открие нещо по- елементарно в него, което да използва умело, но уви, не успяваше ,затова и бяха всичките малко нелогични въпроси и тази лукава усмивка на лицето му:- Ездач си значи? Тогава предполагам си пазач тук. Къде е драконът ти?

- Дракон ти трябва, ето го - замаха неопределено към пролуките в леките...храсти...Тъмнината на небето покриваше неговата червенина, той беше далеч от мястото и все пак кристалните големи очи бяха вперени в тях, сякаш изучаващи. На фона на нещата беше черен, ужасно черен...Но защото беше нощ. А когато беше нощ, то и те двамата бяха нощни зверове...Зверове и убийци. - И си прав. Най-просто човек с два меча, който трябва да пази път и да бави такива като вас, нищо повече и нищо по-малко

- Да бави...- промълви, като хвърли бърз поглед към дракона. Побиха го тръпки, но успя да прикрие страха си, за разлика обаче от другите двама, които доста бързо отстъпиха назад и след миг побягнаха:- Добре...- въздъхна, като присви очи след като шумът от стъпките на другарите му изчезна:- Признавам те, човеко. Признавам, че знаеш как да стряскаш аматьорите, но аз не съм...
- Ти беше, но смятам че все още не си се променил чак толкова.- прекъсна го Курама и го прониза с поглед:- Върви си, докато не е станало прекалено късно.
- Късно? За кого?- засмя се, но отстъпи назад. Само, че идеята му не беше да си върви, съвсем друг замисъл имаше:- Промених се, Курама. Повече от колкото предполагаш.- тихо щракване с пръсти и само миг, след който пространството зад него се изпълни с алени очи:- Онези двамата бяха глупаци. Пробвайте се срещу тежката категория.

- Тежка, дали? - можеше да приеме това предизвикателство. Беше никой за тези земи, земи, които го бяха отгледали...Но той за себе си не бе никой и знаеше кой е. Хвана двете дръжки на мечовете на гърба си и дари присъстващите очи с усмивка - Могат да се пробват, аз приемам...Ще е по-бързо с него, все пак.
Кимна към огромното черно същество, което в миг изчезна, изтреляно във въздуха сякаш от невидима ръка и лък.
Усещаше ясно и твърдо, че битката го вика по един или друг начин. Чувстваше как двете остриета светеха по-силно, не се забелязваше но...Синьо и розово светеха и се смесваха заедно

Двата цвята. Червенокосият насочи вниманието си към двете сияния. Изглеждаха интересно, дори би казал красиво, но сега не беше точният момент за това.
- Е, хайде!- подвикна Маладикт, като присви очи още повече, а усмивката му стана по- широка. Вдигна ръка напред, бавно и спокойно, като разпъвайки пръсти хвърли към двамата шепа мънички лъскави стрелички. Веднага след този негов ход вампирите зад него се показаха от сенките и се насочиха след стреличките. Курама присви очи леко и махна с ръка, блокирайки първите няколко, които се забиха в появилото се като от нищото черешово клонче.

Той затвори очи, явно призоваваше нещо или някого, после с замах и точна бързина извади и двете оръжия. Синият дълъг меч, който в нощта гореше с черна светлина и розовата катана, която образуваше пламъци около себе си.
Качулатият изчака дракона да даде сигнал, огънят покри мнозина от нападателите, но той не го изчака да спре и изчезна в него, като започна да покосява наред. Не, не искаше да се бие с пълна мощ пък и за подобни същества не беше нужно. Така и така сигурно скоро щеше да свърши.
"Ризелмине, мисля, че повече добра енергия ще е от полза днес" помисли си като размаха катаната доста повече. Розовата светлина погълна драконовите пламъци и заваля сред враговете

- Този пък...- Маладикт замълча, като внимателно наблюдаваше пламъците и всичко останало, или поне се опитваше да прозре през тях:- Шуичи?!- извърна се изведнъж, само за да срещне зелените очи на момчето, което неусетно се беше появил до него и сега го пронизваше гневно:
- И пак ми кажи, че не са аматьори.- промълви и замахна с клончето към вампира. Пред погледа му се пръснаха безброй бели листенца, които се завиха като вихър към него, като всяко листенце беше като острие. Последва нова доза от онези стрелички, като Маладикт успя да повали повали част от белите листчета, но когато те попадаха приковани към земята червенокосият не беше там, пред него.
" Не се крий, Курама!"

"Торн...Торн, мисля, че битката свърши за нас" поне повечето му изглеждаха готови за края си. Такива ли бяха онези, които не бяха аматьори?Какво объркване...И все пак не беше използвал всичко...Значи може и да се правеха...Но дракона прекъсна мислите му, като сеприземи до него.
"Ще ги изпепеля, ще си вървим" предложи той и не чакайки съгласия избълва огън срещу останалите, докато господаря му прибираше оръжията

" Не се крия, но ти се боиш?"
- Глупости!- извика чернокосият и се обърна на другата страна, от където беше уловил гласът, или поне така смяташе, но го беше чул в главата си и това беше грешката му. Прикова се на едно място, парализиран от пълзящите по земята растения ,които се увиха около краката му. Земни брашляни с червеникави листчета и мънички сини цветчета.
- Нима?- брашляните продължиха да се движат, обвивайки го. Червените очи на вампира просветнаха гневно и ноктите му се удължиха многократно, като разряза растенията и отскочи назад:
- Проклет да си.- просъска зловещо и отстъпи още назад, като махна и с двете си ръце, имитирайки атаката на черешовите листчета на Шуичи, но с подбор от онези стрелички.

Драконът се задави като за край, ездачът го потупа усмихнато и за пореден път този ден и нощ дръпна глупавата качулка. Кичурите му, черни в нощта се разпиляха извън дрехата, но нямаше значение, сега не се биеше. Драконът се оттгели и онзи се върна на клончето си, явно замислен за нещо. Нямаше право да се меси в чужди битки. Онези там, беше избрал да победи...Драконът ги довършваше. Но другата битка не можеше да развали

- Хитро.- подсмихна се Шуичи и скръсти ръце спокойно:- Но дали си достатъчно умел в това?
- Подценяваш ли ме...? За това, че си...- Маладикт въздъхна и се смръщи още повече:- Пак грешиш.- вдигна ръка и я стисна в юмрук, предизвиквайки стреличките. Червенокосият само притвори очи, а ефектът беше ясен. Корени. Много и силно подвижни, които го обградиха като щит и поеха ударите от атаката на вампира.
- Нищо не съм казал, ти сам го казваш.- отвори очи и се обърна с гръб, а корените се върнаха обратно в земята ,сякаш никога не ги беше имало. Маладик остана така, като вцепенен, но този път не от пълзящи брашляни, а от изненада. Присви очи и стисна зъби гневно, май повече нищо не можеше да стори, не и тази нощ, не и когато наоколо имаше толкова растителност.
- Ще видим, ще видим...- последните му думи, преди и той като онези, първите, да се изгуби в тъмнината.
" Ще видим, наистина."- помисли си, като вдигна глава към дървото:
- Благодаря за помощта.

- Моля - махна онзи с ръка, като се облегна настрани. Знаеше си, че тази нощ...Тази нощ нямаше да го чака нищо друго. Въздъхна и сякаш напълно забрави за онзи долу. Нали работата му беше да пази пътищата?Значи беше решил проблема. - Следващия път, надявам се, ще спрат нещата преди да стигнете до мен...Ако някога минаваш пак по тези пътища, разбира се и си гонен от вампири

- Едва ли ще спрат.- отвърна и поклати глава ,като се вгледа във вързопа, в яйцето, сякаш виждаше съществото вътре, неизлюпеното драконче:- Те никога не спират. А когато търсят отмъщение или собствена изгода... никога не мислят за последиците над себе си.

- Чувал съм за това... - или дори беше виждал. Не, това бяха само кошмарите на нощта, нищо друго. Не можеше да бъде истина...Но знаеше прекалено много понякога - Рано или късно ще се срещнем с тях в битка отново...Вече се бия само за себе си...Като тях за своя изгода

- Разбирам. И пак благодаря.- отвърна тихо и кимна едва забележимо, като пак вдигна глава:- Надявам се следващият път да няма такива изпълнения от страна на... тези.- хвърли бърз поглед назад, където бяха изчезнали... някои:- Между другото аз съм Шуичи Минамино.

- Приятно ми е - кимна онзи горе, като за миг му обърна внимание, за да го погледне, сякаш досега изобщо не го беше интересувало на кого помага или с кого си има работа...Беше си винаги така откакто се бяха случили превратите в живота му. Стига...Само за това мислеше, не беше честно- Муртаг Моуси ме наричат мен...Само Муртаг

- Муртаг.- повтори тихо, като този път не вдигна глава, а се загледа пак напред, към пътя пред себе си, към мътната тъмнина. Стиска дръжките на кожения вързоп по- силно, като се увери че няма вероятност да се скъсат и продължи бавно, но по- бавно от преди, по- внимателно и замислено.

- Късмет - помаха му онзи и отново се облегна назад по разбойнически - И гледай да не споменаваш че съм тук, моля те. Хората нататък по пътя не ме гледат с добро око

- Няма.- подвикна леко, като вдигна ръка и също махна:- Нито дума от мен.- усмихна се леко, рядко се случваше, но винаги си имаше основателна причина.